Събуждам се,
от приятна мелодия на Form Minor – Remember Тhe Name, в изпълнение на мобилния ми телефон Sony Ericsson K320i, след малко трябва да излизам за работа, това е нормално както всяка сутрин, обличам се, мия си очите, всичко както трябва да си е сутрин.
Отивам на спирката да си хвана трамвая за първи и последен път тази седмица, на кръстовището ме хваща светофара, и видях как трамваят с който трябваше да се стигна до офиса, мина пред очите ми и изчезна в далечината… (разни реплики по отношение на майки, сестри, лели и т.н.).
Е вече стигнах до спирката макар и малко късно, явно пак ще трябва да чакам, за мое нещастие 10 мин.
Докато чакам реших поне да закуся тъй като рядко ми се случва това действие на последък, реших да си припомня младите години и да разбера на ново вкусът на пирожките, естествено не това беше най интересно, по интересните неща бяха че дойде следващия трамвай, и имаше място в самия трамвай, това е невероятно рано сутринта, преди 10:00. Няма да споменавам за премеждието ми с „Батмана“ на трамвая, който имаше желание да ми такова майката на вратата на трамвая, бързайки да си вземе закуска, но не това беше най-интересното.
Тъй като от доста одавна не ми бяха задавали въпроси от типа – „Имаш ли нещо забранено в теб?“, „Наркотици имаш ли в теб?“, стигнах до офиса, и докато си допушвах цигарата, за да не е хвърлям че и те станаха скъпи, все пак нали „живеем в държавата на скъпите цигари и евтините *урви“, цитат по памет от хип-хоп песен, и тука е най-интересно.. бам ново 20.
След секунди чувам глас,
- Лейтенант (еди кой си), 4-то РПУ.
За секунди през главата ми като на кино лента преминаха, хилядите спомени за предишните ми отвличания от извънземни проверки, и естествено силното ми желание за бърза и без болезнена смърт. Естествено претупахме с тях, все пак беше хубаво че не трябваше да си събирам цигарите от земята 20 мин, между временно докато все пак ме проверяваше, за наркотици и скрит огнестрелни оръжия, на ред бяха въпроси с подвеждаща цел, глупав начин да ми кажат – „абе де признай си … носиш ли нещо, бла бла…“
Отговорът на този им въпрос беше.
- Е как да нося, първо дето ме спират колегите на всяко кръстовище, втори не ми треа да нося, щото не ползвам.
Вече минахме на вълната да отворя раницата, че да не нося бомба да ги взривя… ^–^ GOD DAMN… разкриха ме, викам си ся, ама нема начин трябва да отворя чантата. Все едно не беше хубаво идея се заяждам с тях, погледна в чантата, между временно проверка ми беше готова, естествено чист като момина сълза, почти. Затворих си раницата и с трепета на сърцето от факта че за малко ми се размина, за малко да видят РПГ-то което бях сложил в чантана ^_^, отидох на работа в понеделник сутринта.
Части от този текст съдържа нелепо използване на измислени художествени елементи, приликата с лица и събития е случайна.
P.S. Моля имайте на предвид че автора е малко неграмотен, така че не му се сърдете много.
